За петата ракия, или колко е хубав животът

Eй, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът.
Тя, историята, е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато след порядъчен запой решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка посред лятото в най-големите жеги се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения.


Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.

Първата вечер замръкнахме край хижа “Гоце Делчев”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет.

Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1,50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0,50 ст.
Теляк – 0,50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)

На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!

Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света!

Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на “Патриарх Евтимий” и “Синчец”, хващате, разбира се, по “Синчец”, оттам леко завивате по “Трудолюбие”, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.

Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин.

Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: “Ами защото свърши лимонадата!”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: “Ааа, не, не сме накрая, след нас има още…” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!” И се смеят – топло, напевно, по родопски.

В крайна сметка любопитството надделява и решаваме да проверим занасят ли ни, или всичките си университетски познания трябва да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци…

Тръгваме по нещо, което някога може и да е било път, но сега е само камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска госпожица пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето вече прежуря, макар да е само 10 сутринта. Жужат насекоми и ухае на мащерка. Ах, как само ухае на мащерка, иде ти да зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил поглед в томителната синева на родопското небе.
След около 40 минути пълзене по баира и след последния възможен завой на родната ни България пред нас изниква стара, но бяла като сняг табела: “Гоздьовица”.
Някъде тук вече сме готови да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставяме японската госпожица на сянка и бавно влизаме в Гоздьовица.

Село Гоздьовица някога е било голямо, хубаво родопско село, ако се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки.

Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прах е пониквал животът чрез десетките плодни дръвчета, които сега са прорасли насред изоставените дворове и изкорубените каменни останки.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с присъствието си, изсъхват в тиха самота.
Още по-тъжно е, като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи врати и пристъпиш в тези някогашни домове. Сякаш страшно бедствие е прекършило всичко отведнъж и людете панически са побягнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които сякаш довчера някой е приготвял любимата имам баялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани дрехи, детски обувчици, листа от ученически тетрадки, писма, които може би никога не са достигнали до адресатите си. Неизказани мисли, несподелена болка, неизживени мечти…

Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и мъката на тези къщи, но в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с почти ученически почерк. Възстановявам го по памет, защото дори и той изчезна…

“Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме, знаете как беше… или трябваше да побягна бързо, без да се обръщам назад, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си представите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех, че умираме, че никога повече няма да видя земя, че никога няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са същите и се усмихват по същия начин.
В началото бе много трудно, спяхме където сварим, после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и мъката с дъжда изтича,
си спомням колко ме боли
и колко много ви обичам…
Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан син:
Саид Метков
5.IV.1967 г., Сакраменто – САЩ.”

Излизаме навън. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влязло в очите. А небето е толкова дълбоко синьо, толкова хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се само жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки момент да изскочи отнейде призрак.

Призрак не изскача, но от обвит в бръшляни портик изневиделица се появява жизнен, 75-годишен старец. Съзира ни, отстъпва крачка назад, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква:

- А, хора!

Тук ние също отстъпваме крачка назад от странната му реакция, но без да ни обръща внимание, старецът продължава:

- А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата. – Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те, децата, вече не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!


Ние вече сме се запознали с него и шумно възроптаваме:

- Аааа, бай Стоиле, ние сме съвсем за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…

Това последното увисва във въздуха, защото бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все така чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която слага насред улицата. Разбира се, това някога е било улица, сега са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И поставя каквото Бог дал.

А Бог дал тая сутрин прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търкалящи се по гладката повърхност капки бутилчица, пълна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка.

- Аааа, бай Стоиле, недей така, молим те! Не можем да пием ракия! Та само 10 часът е, ако започнем от сутринта, къде ще му излезе краят…

Но той е невъзмутим:
- Оооо, я стига глупости. Слънцето знаеш ли кога е изгряло… Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете!
И като в приказка от незнайно колко нощи около масата се появяват шест дървени стола, които почти закуцукват между камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:

- Наздраве! – и гаврътва своята ракийка на екс.
След това изпръхтява доволен:
– Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни.

Придобили малко смелост, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла и … тук, знаете ли, започва същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати!
Тя е като първата любов, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и умове, които никога не си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил, колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички онези хора, които са се настанили удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се караш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав, и те, мамка му, никога не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлина цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си неусетно, но напълно естествено, както допреди миг си се дърпал, поднасяш празното филджанче на бай Стоил и той го пълни отново.

А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати!
След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш как животът бавно се завръща в теб.

А бай Стоил разказва – а той умее да разказва, ах, как само умее да разказва!
Бай Стоил е като препълнена двесталитрова бъчва, която само чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим сега с него. За това как са минавали булките с менците и как мъжете са правили вино, как се е вило хорото от мегдана чак до хоризонта. За това как някога е кипял животът и как постепенно хората са се превърнали в птици, които са забравили обратния път към гнездата си. И как накрая са останали само 6-има души – четирима мюсюлмани и двама християни.

Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш заедно с бай Стоил!

Само между две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само между две ракии се родихме и умряхме с него. Само между две ракии преминаха покрай нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от безсъние очи. С белези от наган по телата, с рани от насилие по душите. Говорят, смеят се, разказват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да спират, на тумби, по двойки, по единици.

Точно в този момент покрай нас сякаш от нищото изниква друг енергичен старец. Среден на ръст, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тънък, но добре поддържан мустак. Той само ни кимва студено и някак си странно, с плавна походка се изгубва в маранята.

- Салим – веднага ни обяснява бай Стоил. – С него не си говорим от 40 години.

- Как така не си говорите?

- Абе, то дълга история, знаеш ли…

- Ами не, разкажи!

- Много е дълга тя, нашата история…

- Нищо де, не бързаме за никъде.

Странно, вече наистина не бързаме за никъде. Времето сякаш спря своя ход, облегна се с юмруче на съседния комин и въздъхна с облекчение.

- Ами на така, едно време, преди един наниз години, и двамата бяхме влюбени в Айшето. Е, да, ама Айшето избра мен и оттогава той не ми говори. Еееех… – Бай Стоил изстрелва една храчка на камъните и се забърсва с опакото на ръкава. – После животът изтече и Айшето се пренесе в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забравиха… останахме само шест живинки тук.


Ама знаеш ли какво стана преди три години? Преди три години получих нещо като удар. Посред зима в най-големия студ. И Салим се емна – посред нощ, сред виелицата, през преспите, до Гудьовица, намери лекаря… спаси ми живота! Като оздравях и се върнах в селото, се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме си… И оттогава пак не си говорим.

Тук бай Стоил пуска една попръжня и налива третата ракия.

Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат миг от вечността! За третата ракия могат да се напишат трактати!
Третата ракия е като везна. На едното блюдо лекомислено се поклаща доброто ти настроение, цялата ти веселост, усещането, че можеш да повдигнеш планини, желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната отсреща. На другото блюдо е промъкващата се като крадец в душата ти тъга. Неее, не точно тъга, по-скоро споменът от всички пропуснати шансове в живота, от всички провали. Едва доловима болка подобно повей на северняка в чудна майска нощ.

И двете везни се люлеят и балансират помежду си. Точно както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди откъде да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно както се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този момент по улицата се задава пъргава, много нисичка и спретната старица с шарена забрадка на главата. Крачките са ситни, но походката - бърза и уверена. Тя ни поздравява усмихнато, но като се изравнява с масата, прецежда през тази усмивка едно тънко, но звучно:

- Пияници… - и подминава в посока към центъра.

- Фатмето! Телефонистката ни - пояснява бай Стоил.

- Искаш да кажеш, че някога е била телефонистка?…

- Не, сега е телефонистка.

- Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте само шест човека на кръст, забравени от всички…

- Анджак де, телефонът ни е единствената връзка със света. Запазихме го в някогашното кметство. И сега Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, ходи между 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да ни се обади…

Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо. Загрубелите ни градски душички, свикнали да възприемат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо. Но тишината обхваща телата ни като дива лоза каменните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим… Прощавай, бай Стоиле, не се обадихме…

- Виж, за табелката даваме дежурства веднъж седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му, усмивка продължава той.

- Как така давате дежурства?

- Ами ей така, всяка неделя един от нас е дежурен, ходи и мие табелата.

- Миете табелата???

- Ами да, не видяхте ли колко е белинка?

- Да де, ама… – И това “ама” увисва във въздуха, както много други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чуден родопски ден в края на България и края на света…

- Обаче знамето го перем само веднъж месечно!

- Знамето? - Тук вече можем да се закълнем, че бай Стоил добродушно ни взема на подбив.

- Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събираме се тържествено веднъж месечно, сваляме го, перем го и пак тържествено го качваме на пилона. Така де, може да сме в края на България, ама нали и ние сме българи, нали сме живи…

Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.

Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвъртата ракия е като потапяне в котел с леденостудена вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за четвъртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата между живота и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички твои неуспехи. Провалите ти се зъбят подобно кървясали псета. Несполучливите ти любови се смеят като зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те предали, недооценили, забравили, се нареждат в шпалир и пляскат с метални длани, и най-тъжното – всички онези, които ти сам си предал. С четвъртата ракия идва самосъжалението, а с него вървят като верни другари и сълзите.

Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те спасява с предложението:

- Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…
Ние, доволни, тръгваме след него. Клатим се малко, ама то е от жегата, много горещ тоя август, да му се не види, колко непривично горещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от малка купчина със сено изскача сънена котка.
Неее, вече не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала у нас. Ставаме все по-нетленни, все повече едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли някога. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.

Стигаме центъра на селото. И той е обрасъл с бурени и пожълтяла от жегата трева. И тук, до сградата на някогашното кметство, наистина виждаме ръждясал пилон, на чийто връх се вее българският трибагреник, а встрани от него – странна каменна постройка. Тя също е изоставена, макар да е запазила непокътнато каменното си скеле отвън. Прилича на религиозен храм, но е трудно да се прецени дали е било църква, или джамия.

Обръщаме се към бай Стоил:

- Бай Стоиле, а това какво е?

- Храмът! – лаконично отвръща той.

- Ахааа, ама църква или джамия?

- Ами храмът! – повдига учудено рамене.

- Да де, но кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?

Тук бай Стоил ни поглежда така, сякаш сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попръжня и отвръща:

- Ами всички се молим вътре, къде да се делим???

Пристъпяме в това ”вътре”. Там няма нищо – няма икони, няма стенописи, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални мотиви. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има много, ама много дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през някогашното прозорче в горния край се процежда сноп слънчева светлина, а у теб се прокрадва усещането, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерносини очи. И от твоите очи все пак прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…

Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в реалността – отново на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой междувременно е донесъл баница. В стара поочукана тава, загърната с вестник и престилка отгоре. Всички ни се радват тук - и живите, и мъртвите, и християните, и мюсюлманите. Бай Стоил разгръща престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчетата му побеляват от напъна.

Баницата ухае чудесно. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айрянец. За миг разговорите замират, само преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил отново напълва филджанчетата – петата ракия!

Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората колко е хубав животът. Защото животът наистина е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица между облаци и синева. Откриваш най-ценното – радостта да си истински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И точно тук може би от ракията, може би от жегата в главата ти се появява един безумен въпрос и ти го задаваш гласно:

- Абе, бай Стоиле, вие тука не се ли карате помежду си заради религията?

- В смисъл как?

- Ами така, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, навсякъде се бият, колят…Навсякъде делят Бог и си доказват кой е по-истинският Бог!

Бай Стоил те поглежда отново така, сякаш си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.

- Абе, ти луд ли си? Защо да се караме? Какво да делим? Ти знаеш ли как са основани тия две села?

- Не знам, откъде да знам…

- Е, как не знаеш, нали си учен човек? – Бай Стоил става леко агресивен, явно съм го жегнал с моя въпрос.

- Ами учен съм, ама не знам…

- Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти разкажа. Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После дошли турците и ето на - единият мюсюлманин, другият християнин… Ама си остават братя, нали така? И продължили да си помагат, както винаги са си помагали. И ние така винаги сме били заедно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкова бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си поглед, махва с ръка към къщата – Чакайте сега да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…


Незнайно как след пет ракии, но бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние доста по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е буренясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката между нея и дувара се губи, а около самия дувар се е увил къпинак. Едно весело, добродушно магаренце с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива поглед към Гърция, към Гудьовица и полето помежду им. Бай Стоил поставя длани над очите си, посочва ширналото се напред по хълмовете поле и казва:

- Виждате ли онова там?

Всъщност ни сочи едно бяло, почти правоъгълно място, което поразително прилича на гробище. Ама защо ще ни показва гробището?

- Знаеш ли какво е това?

- Не знам, откъде мога да знам!?

- Ами гробето!

- Гробето? Вашето или тяхното?

- Нашето – и бай Стоил очертава един кръг с двете си ръце.

- Аха, на Гоздьовица значи!

- Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.

- Искаш да кажеш, че там заедно…

- Да.

- Християни и мюсюлмани?

- Точно това искам да кажа. Знаеш ли колко малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И защо, нали всички сме едно. Накъдето и да ходим, каквото и да правим накрая всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попът, когато мюсюлманин – имамът, но се събираме всички заедно да изпратим поредната душичка, пренесла се да ни чака горе!

Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля.

Усещам как кръгът се е затворил и съм се прибрал у дома. Всичко е един съвършен кръг без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата как ме гъделичка по босите крака. Поглеждам се и онемявам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерносини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все сила по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност…